Това, към което винаги съм се стремил и продължавам да се стремя във философските си усилия, е научното познание на истината. То е най-тежкият път, но единственият, който може да бъде от интерес и стойност за духа, ако този дух, веднъж впуснал се по пътя на мисълта, не е попаднал в клопката на суетата, а е съхранил волята и смелостта на истината.
Научното познание на истината е най-тежкият път, но единственият, който може да бъде от интерес и стойност за духа, ако този дух, веднъж впуснал се по пътя на мисълта, не е попаднал в клопката на суетата, а е съхранил волята и смелостта на истината; той скоро открива, че единствено методът е способен да обуздае мисълта и да я проведе до предмета. Това провождане само по себе си се оказва не друго, а именно възстановяването на онова абсолютно съдържание, отвъд което мисълта първоначално се е устремила и е извела себе си, но едно възстановяване в най-присъщия, най-свободния елемент на духа.
До съвсем скоро философията се намираше в едно непринудено, сякаш щастливо състояние, в което вървеше ръка за ръка с науките и културата, а умереното разсъдъчно просвещение се задоволяваше както с нуждата от прозрение, така и с религията, едно състояние, в което естественото право се спогаждаше с държавата и политиката и в което емпиричната наука носеше името “естествена философия”.
Мирът обаче беше доволно повърхностен, и най-вече онова (ми ти :P) прозрение и религията, както и ествественото право и държавата на практика бяха във вътрешно противоречие, .
Тогава пътищата им се разделиха, противоречието се разви, но във философията духът отпразнува примирието със самия себе си, така че тази наука е в противоречие със самото онова противоречие и с неговото забулване.
Лош предразсъдък е, че тя противостои на сетивното емпирично знание, на разумната действителност на правото и на непринудената религия и набожност; философията признава тези форми, дори ги обосновава; мислещият усет много повече се задълбочава в тяхното съдържание, учи и се укрепва от тях както от великите природни нагледи, историята и изкуството, защото това богато съдържание, ако е мислено, е самата спекулативна идея.
Сблъсъкът с философията възниква, когато тази основа се отдели от присъщия й елемент и съдържанието й трябва да се хване в категории и да стане зависимо от тях, без да ги изведе до понятието и завърши в идеята.
Важният негативен извод на разсъдъка за всеобщата научна култура, че по пътя на крайното понятие няма как истината да бъде опосредена, даде точно обратния резултат на този, който се крие непосредствено в него. Вместо да отстрани крайните отношения от познанието, това убеждение по-скоро сне интереса в изследването на категориите, вниманието и бдителността в тяхното приложение, а то, сякаш в едно състояние на отчаяние, стана все по-безочливо, безсъзнателно и безкритично.
Научното познание на истината е най-тежкият път, но единственият, който може да бъде от интерес и стойност за духа, ако този дух, веднъж впуснал се по пътя на мисълта, не е попаднал в клопката на суетата, а е съхранил волята и смелостта на истината; той скоро открива, че единствено методът е способен да обуздае мисълта и да я проведе до предмета. Това провождане само по себе си се оказва не друго, а именно възстановяването на онова абсолютно съдържание, отвъд което мисълта първоначално се е устремила и е извела себе си, но едно възстановяване в най-присъщия, най-свободния елемент на духа.
До съвсем скоро философията се намираше в едно непринудено, сякаш щастливо състояние, в което вървеше ръка за ръка с науките и културата, а умереното разсъдъчно просвещение се задоволяваше както с нуждата от прозрение, така и с религията, едно състояние, в което естественото право се спогаждаше с държавата и политиката и в което емпиричната наука носеше името “естествена философия”.
Мирът обаче беше доволно повърхностен, и най-вече онова (ми ти :P) прозрение и религията, както и ествественото право и държавата на практика бяха във вътрешно противоречие, .
Тогава пътищата им се разделиха, противоречието се разви, но във философията духът отпразнува примирието със самия себе си, така че тази наука е в противоречие със самото онова противоречие и с неговото забулване.
Лош предразсъдък е, че тя противостои на сетивното емпирично знание, на разумната действителност на правото и на непринудената религия и набожност; философията признава тези форми, дори ги обосновава; мислещият усет много повече се задълбочава в тяхното съдържание, учи и се укрепва от тях както от великите природни нагледи, историята и изкуството, защото това богато съдържание, ако е мислено, е самата спекулативна идея.
Сблъсъкът с философията възниква, когато тази основа се отдели от присъщия й елемент и съдържанието й трябва да се хване в категории и да стане зависимо от тях, без да ги изведе до понятието и завърши в идеята.
Важният негативен извод на разсъдъка за всеобщата научна култура, че по пътя на крайното понятие няма как истината да бъде опосредена, даде точно обратния резултат на този, който се крие непосредствено в него. Вместо да отстрани крайните отношения от познанието, това убеждение по-скоро сне интереса в изследването на категориите, вниманието и бдителността в тяхното приложение, а то, сякаш в едно състояние на отчаяние, стана все по-безочливо, безсъзнателно и безкритично.
No comments:
Post a Comment