Данте - Ад, Песен Четиринайсета

Тук пясъкът бе сух, еднообразен - 
такъв подир Помпеевия крах
от ходилата на Катон бил газен.

Душите голи бяха легиони
и чувах как отчаяно реват
на групи според разните закони.

Едни съгледах гърбом да лежат,
вглъбени в мисли други пък седяха,
а трети се въртяха, без да спрат.

Последните от тях по-малко бяха,
лежащите - по-малко и все пак
от болка най-високо те крещяха.

В пустинята валеше гъст рояк
от огнени езици връз тълпата,
тъй както в ден безветрен пада сняг.

(...)

"О Капней, ако не са сломили
и досега надменния ти нрав,
то най-добре за яростта си дива
си ти наказан с твоя собствен гняв!"

Данте - Ад, Психопесен 13

Не беше стигнал Нес отвъд реката,
когато тръгнахме през лес чудат
без ни следа от път под дървесата.

Не листи със зелен, а с тъмен цвят,
не клони гладки, а чепати, криви
не плод видях, а тръни с черен яд.

Там харпиите виеха гнезда,
прогонили от своите Строфади
троянците с прокоба за беда.

С криле щироки и с лица злоради,
с грабливи нокти и пернат корем,
те стенеха в шубраците неради.

И в миг от викове бях проглушен,
но хора нямаше пред моя взор и
от изненада аз се спрях смутен.

На вожда - струва ми се - му се стори,
че сторило ми се е да крещи
народ, укрит из горските простори.

И затова ми каза: "Ако ти
откършиш клонка от едно растение,
тя бързо твоя смут ще прекрати."

И аз посегнах и с недоумение
откърших стрък от трънка и завчас
"Защо ме късаш? - викна тя с вълнение

и цяла в черна кръв, застена с глас:
Кажи, защо ме късаш ти на части?
Нима ти нямаш капка жал към нас?

Знай: бяхме хора, а сега сме храсти;
да бяхме змии в тази равнина,
би бил по-жалостив към всички нас ти."

И като пълна със мъзга главня,
в един от двата края разгорена,
със стон сълзи от другата страна,

тъй бликаха от трънката ранена
слова и кръв и аз се вцепених
и пуснах клонката й преломена.
(...)
Въздъхна стволът с тежко съжаление
и се превърна на слова дъхът:
"Ще ти отвърна с кратко обяснение

Ако душата напусне свойта плът,
изтръгвайки се силом тя самата,
на Минос я изпраща тук съдът.

Тя пада тук и между дървесата
пониква като зърно от пръстта,
където е от случая посята;

израства в храст и с нейните листа
се хранят харпии и туй създава
и болка, и за болката врата."
(...)
Зад тях бе пълен с кучета лесът -
те тичаха като копои гладни,
когато от синджир ги изтърват;

и впиха зъби в сгушения; ядни
разръфаха го къс по къс пред нас
и хукнаха с месата многострадни.
(...)
Вергилий спря пред [храста]; "Кой бе ти -
попита, - та от всички твои рани
излиза тъжна реч и кръв шурти?"

*** Падуанецът Джакомо де Сант Андреа е известен със своето безразсъдно прахосничество. Веднъж, като не можал да посрещне в достатъчно пищна обстановка гостите в селската си къща, той я подпалил, за да изрази почитта си към тях.

Данте - Ад, Песен Дванайсета

Но помня, че преди от висините
да слезе Той със свойта светлина,
за да отнеме плячката на Дите,

високата зловонна долина
така протътна, сякаш сам всемира,
според мъдреца, любовта позна,

която в хаос неведнъж го сбира:
така се срути древната скала,
че тук и по-далеч снага простира

(...)

Кой иде втори? Срутва се това,
което той докосне тук с нозете.
Така не стъпват мъртви същества.

Данте Алигиери - Ад

Затуй след Страшния господен съд,
щом заковат на времето вратата,
и знанията наши ще умрат

Песен Десета