GRRAY! (Endgame, Beckett)

CLOV:
(He gets up on ladder, turns the telescope on the without.)
Let's see.
(He looks, moving the telescope.)
Zero...
(he looks)
...zero...
(he looks)
...and zero.
HAMM:
Nothing stirs. All is—
CLOV:
Zer—
HAMM (violently):
Wait till you're spoken to!
(Normal voice.)
All is... all is... all is what?
(Violently.)
All is what?
CLOV:
What all is? In a word? Is that what you want to know? Just a moment.
(He turns the telescope on the without, looks, lowers the telescope, turns towards Hamm.)
Corpsed.
(Pause.)
Well? Content?
HAMM: Look at the sea.
CLOV: It's the same.
HAMM: Look at the ocean!
(Clov gets down, takes a few steps towards window left, goes back for ladder, carries it over and sets it down under window left, gets up on it, turns the telescope on the without, looks at length. He starts, lowers the telescope, examines it, turns it again on the without.)
CLOV: Never seen anything like that!
HAMM (anxious): What? A sail? A fin? Smoke?
CLOV (looking): The light is sunk.
HAMM (relieved): Pah! We all knew that.
CLOV (looking): There was a bit left.
HAMM: The base.
CLOV (looking): Yes.
HAMM: And now?
CLOV (looking): All gone.
HAMM: No gulls?
CLOV (looking): Gulls!
HAMM: And the horizon? Nothing on the horizon?
CLOV (lowering the telescope, turning towards Hamm, exasperated): What in God's name could there be on the horizon? (Pause.)
HAMM: The waves, how are the waves?
CLOV: The waves? (He turns the telescope on the waves.) Lead.
HAMM: And the sun?
CLOV (looking): Zero.
HAMM: But it should be sinking. Look again.
CLOV (looking): Damn the sun.
HAMM: Is is night already then?
CLOV (looking): No.
HAMM: Then what is it?
CLOV (looking): Gray. (Lowering the telescope, turning towards Hamm, louder.) Gray! (Pause. Still louder.) GRRAY! (Pause. He gets down, approaches Hamm from behind, whispers in his ear.)
HAMM (starting): Gray! Did I hear you say gray?
CLOV: Light black. From pole to pole.
HAMM: You exaggerate. (Pause.) Don't stay there, you give me the shivers. (Clov returns to his place beside the chair.)
CLOV: Why this farce, day after day?
HAMM: Routine. One never knows. (Pause.)
Last night I saw inside my breast. There was a big sore.
CLOV: Pah! You saw your heart.
HAMM: No, it was living. (Pause. Anguished.) Clov!
CLOV: Yes.
HAMM: What's happening?
CLOV: Something is taking its course.
(Pause.)
HAMM: Clov!
CLOV (impatiently): What is it?
HAMM: We're not beginning to... to... mean something?
CLOV: Mean something! You and I, mean something (Brief laugh.) Ah that's a good one!

"Вониш на въздух!"


- Краят на играта, Бекет

Данте - Ад, Песен Осемнайсета

"Зли оврази" или "Зли дисаги" е осмият кръг на ада. Той представлява пръстеновидна тераса, в чийто център е издълбан кладенецът на следващия ров. Понеже е много по-широк от по-долните ровове, дъното му, което се спуща изцяло към кладенеца, е разделено на десет пръстеновидни, тесни, концентрирани оврази (ями, долини), обособени от пръстеновидни зидове. Тук-там овразите се съединяват със скалисти прегради, образуващи мост над свяка от тях чак до самия кладенец. Само над шеста яма поради земетръса при смъртта на Христос тези мостове са срутени.


(...)


Защо тъй с люта салца си намазан? :D:D:D

Данте - Ад, Песен Четиринайсета

Тук пясъкът бе сух, еднообразен - 
такъв подир Помпеевия крах
от ходилата на Катон бил газен.

Душите голи бяха легиони
и чувах как отчаяно реват
на групи според разните закони.

Едни съгледах гърбом да лежат,
вглъбени в мисли други пък седяха,
а трети се въртяха, без да спрат.

Последните от тях по-малко бяха,
лежащите - по-малко и все пак
от болка най-високо те крещяха.

В пустинята валеше гъст рояк
от огнени езици връз тълпата,
тъй както в ден безветрен пада сняг.

(...)

"О Капней, ако не са сломили
и досега надменния ти нрав,
то най-добре за яростта си дива
си ти наказан с твоя собствен гняв!"

Данте - Ад, Психопесен 13

Не беше стигнал Нес отвъд реката,
когато тръгнахме през лес чудат
без ни следа от път под дървесата.

Не листи със зелен, а с тъмен цвят,
не клони гладки, а чепати, криви
не плод видях, а тръни с черен яд.

Там харпиите виеха гнезда,
прогонили от своите Строфади
троянците с прокоба за беда.

С криле щироки и с лица злоради,
с грабливи нокти и пернат корем,
те стенеха в шубраците неради.

И в миг от викове бях проглушен,
но хора нямаше пред моя взор и
от изненада аз се спрях смутен.

На вожда - струва ми се - му се стори,
че сторило ми се е да крещи
народ, укрит из горските простори.

И затова ми каза: "Ако ти
откършиш клонка от едно растение,
тя бързо твоя смут ще прекрати."

И аз посегнах и с недоумение
откърших стрък от трънка и завчас
"Защо ме късаш? - викна тя с вълнение

и цяла в черна кръв, застена с глас:
Кажи, защо ме късаш ти на части?
Нима ти нямаш капка жал към нас?

Знай: бяхме хора, а сега сме храсти;
да бяхме змии в тази равнина,
би бил по-жалостив към всички нас ти."

И като пълна със мъзга главня,
в един от двата края разгорена,
със стон сълзи от другата страна,

тъй бликаха от трънката ранена
слова и кръв и аз се вцепених
и пуснах клонката й преломена.
(...)
Въздъхна стволът с тежко съжаление
и се превърна на слова дъхът:
"Ще ти отвърна с кратко обяснение

Ако душата напусне свойта плът,
изтръгвайки се силом тя самата,
на Минос я изпраща тук съдът.

Тя пада тук и между дървесата
пониква като зърно от пръстта,
където е от случая посята;

израства в храст и с нейните листа
се хранят харпии и туй създава
и болка, и за болката врата."
(...)
Зад тях бе пълен с кучета лесът -
те тичаха като копои гладни,
когато от синджир ги изтърват;

и впиха зъби в сгушения; ядни
разръфаха го къс по къс пред нас
и хукнаха с месата многострадни.
(...)
Вергилий спря пред [храста]; "Кой бе ти -
попита, - та от всички твои рани
излиза тъжна реч и кръв шурти?"

*** Падуанецът Джакомо де Сант Андреа е известен със своето безразсъдно прахосничество. Веднъж, като не можал да посрещне в достатъчно пищна обстановка гостите в селската си къща, той я подпалил, за да изрази почитта си към тях.

Данте - Ад, Песен Дванайсета

Но помня, че преди от висините
да слезе Той със свойта светлина,
за да отнеме плячката на Дите,

високата зловонна долина
така протътна, сякаш сам всемира,
според мъдреца, любовта позна,

която в хаос неведнъж го сбира:
така се срути древната скала,
че тук и по-далеч снага простира

(...)

Кой иде втори? Срутва се това,
което той докосне тук с нозете.
Така не стъпват мъртви същества.

Данте Алигиери - Ад

Затуй след Страшния господен съд,
щом заковат на времето вратата,
и знанията наши ще умрат

Песен Десета

Dante - Inferno - Canto 8

My Guide descended down into the boat,
And then he made me enter after him,
And only when I entered seemed it laden.

Dante - Inferno - Canto 7

And I, who stood intent upon beholding,
Saw people mud-besprent in that lagoon,
All of them naked and with angry look.

They smote each other not alone with hands,
But with the head and with the breast and feet,
Tearing each other piecemeal with their teeth.

Dante - Inferno - Fortuna (Canto 7)

He whose omniscience everything transcends
The heavens created, and gave who should guide them,
That every part to every part may shine,

Distributing the light in equal measure;
He in like manner to the mundane splendours
Ordained a general ministress and guide,

That she might change at times the empty treasures
From race to race, from one blood to another,
Beyond resistance of all human wisdom.

Therefore one people triumphs, and another
Languishes, in pursuance of her judgment,
Which hidden is, as in the grass a serpent.

Your knowledge has no counterstand against her;
She makes provision, judges, and pursues
Her governance, as theirs the other gods.

Her permutations have not any truce;
Necessity makes her precipitate,
So often cometh who his turn obtains.

And this is she who is so crucified
Even by those who ought to give her praise,
Giving her blame amiss, and bad repute.

But she is blissful, and she hears it not;
Among the other primal creatures gladsome
She turns her sphere, and blissful she rejoices.

Let us descend now unto greater woe;
Already sinks each star that was ascending
When I set out, and loitering is forbidden.

Данте Алигиери - Ад, Песен седма

Видях безбройна паплач нечестива
с гърдите си да тласка в кръг скали
от две посоки с вой и ярост дива
До половината си път дошли
се връщаха след сблъсък и крещяха:
"Разсипник" и "Скъперник", гневни, зли.

Хахаха, Данте е събрал скъперниците и разсипниците заедно, това наистина е АД.

Данте Алигиери - Ад, Песен шеста

Нали по-съвършените доброто
и болката усещат по-добре
Макар че няма никой роб на злото
да стане абсолютно съвършен,
по-остро те ще чувствуват теглото.

Данте Алигиери - Ад, Песен Пета (2)

Тук адът, ням за всеки лъч, реве –
така море при буря рев надава,
люляно от насрещни ветрове.
Тук адски вихър, който не престава,
влече душите в свойта слепота
(...)
Тук, както ято жерави към юг
се носят с тъжна песен в клин разперен,
летяха духове един до друг
сред вихъра в простора разтреперен.
„Какви души над тези глъбини
Така наказва този въздух черен?”

Данте Алигиери - Ад, Песен Пета (1)

Дойдохме в разговор до светлината –
ще премълча какъв, че само с тях
тогава смисъл имаха словата.

Данте Алигиери - Ад, Песен Четвърта

…но минавахме гората все пак, гората, казвам, от гъсти духове...

\m/ Данте - Ад, Песен Трета (2) \m/

Те бяха голи - жилеха ги ядни
оси и стършели, и аз унил,
съгледах цели в кръв лицата страдни;
със сълзите тя капеше от тях
и гълтаха ги червеи досадни.

Данте - Ад, Песен Трета (1)

При стъпването си в ада поетите срещат ония, които са наказани в преддверието, защото през живота си не са направили ни добро, ни зло. После достигат до брега на Ахерон, дето Херон прекарва душите на грешните. Там, ослепен внезапно от силна светлина, Данте пада на земята в безсъзнание.

"През мен се влиза в град скръбен и вечен;
През мен се влиза там, где скръб цари;
През мен се влиза при народ обречен.
Тук правдата Твореца озари:
Мощта небесна, Разумът пресвети
И първата Любов ме сътвори
И ще пребъда аз през вековете
Надежда тука всяка оставете!"

Такива думи над една врата чернееха.



Какво друго да кажа освен: \m/ \m/ \m/

Мощта небесна, Разумът пресвети и първата Любов са Светата Троица, де. :)

Данте Алигиери - Ад, Песен първа (2)

...тъй плачех аз, а впила в мен очи,
тя тласкаше ме бавно, без умора
там дето вечно слънцето мълчи.
и докато отстъпвах без опора,
пред погледа ми някой се яви,
отвикнал сякаш да говори с хора.

Even so was I, faced with that restless brute
Which little by little edged and thrust me back,
Back, to that place wherein the sun is mute.
Then, as I stumbled headlong down the track,
Sudden a form was there, which dumbly crossed
My path, as though grown voiceless from long lack

Данте Алигиери - Ад, Песен първа (1)

и както този, който от морето
излиза на брега и запъхтян
лице назад обръща и занича
да види пак простора разлюлян,
така духът ми, без да спре да тича,
възви лице към долината пак,
която живите на смърт обрича.

And as a swimmer, panting, from the main
Heaves safe to shore, then turns to face the drive
Of perilous seas, and looks, and looks again,
So, while my soul yet fled, did I contrive
To turn and gaze on that dread pass once more
Whence no man yet came ever out alive.


Четейки двата превода, аз разбирам, че духът му е продължил да тича към хълма, докато физически той се е обърнал да погледне назад към долината на смъртта. Т.е. имаме нещо като отделяне на духа от тялото или по-скоро волево отделяне на тялото от духа... Можете да го видите като на филм, на забавен кадър... Даже може да си представим, как горкият дух продължава да тича... Тича, тича, оглежда се и осъзнава, че е изпреварил тялото. :)