Данте Алигиери - Ад, Песен Пета (2)

Тук адът, ням за всеки лъч, реве –
така море при буря рев надава,
люляно от насрещни ветрове.
Тук адски вихър, който не престава,
влече душите в свойта слепота
(...)
Тук, както ято жерави към юг
се носят с тъжна песен в клин разперен,
летяха духове един до друг
сред вихъра в простора разтреперен.
„Какви души над тези глъбини
Така наказва този въздух черен?”

Данте Алигиери - Ад, Песен Пета (1)

Дойдохме в разговор до светлината –
ще премълча какъв, че само с тях
тогава смисъл имаха словата.

Данте Алигиери - Ад, Песен Четвърта

…но минавахме гората все пак, гората, казвам, от гъсти духове...

\m/ Данте - Ад, Песен Трета (2) \m/

Те бяха голи - жилеха ги ядни
оси и стършели, и аз унил,
съгледах цели в кръв лицата страдни;
със сълзите тя капеше от тях
и гълтаха ги червеи досадни.

Данте - Ад, Песен Трета (1)

При стъпването си в ада поетите срещат ония, които са наказани в преддверието, защото през живота си не са направили ни добро, ни зло. После достигат до брега на Ахерон, дето Херон прекарва душите на грешните. Там, ослепен внезапно от силна светлина, Данте пада на земята в безсъзнание.

"През мен се влиза в град скръбен и вечен;
През мен се влиза там, где скръб цари;
През мен се влиза при народ обречен.
Тук правдата Твореца озари:
Мощта небесна, Разумът пресвети
И първата Любов ме сътвори
И ще пребъда аз през вековете
Надежда тука всяка оставете!"

Такива думи над една врата чернееха.



Какво друго да кажа освен: \m/ \m/ \m/

Мощта небесна, Разумът пресвети и първата Любов са Светата Троица, де. :)

Данте Алигиери - Ад, Песен първа (2)

...тъй плачех аз, а впила в мен очи,
тя тласкаше ме бавно, без умора
там дето вечно слънцето мълчи.
и докато отстъпвах без опора,
пред погледа ми някой се яви,
отвикнал сякаш да говори с хора.

Even so was I, faced with that restless brute
Which little by little edged and thrust me back,
Back, to that place wherein the sun is mute.
Then, as I stumbled headlong down the track,
Sudden a form was there, which dumbly crossed
My path, as though grown voiceless from long lack

Данте Алигиери - Ад, Песен първа (1)

и както този, който от морето
излиза на брега и запъхтян
лице назад обръща и занича
да види пак простора разлюлян,
така духът ми, без да спре да тича,
възви лице към долината пак,
която живите на смърт обрича.

And as a swimmer, panting, from the main
Heaves safe to shore, then turns to face the drive
Of perilous seas, and looks, and looks again,
So, while my soul yet fled, did I contrive
To turn and gaze on that dread pass once more
Whence no man yet came ever out alive.


Четейки двата превода, аз разбирам, че духът му е продължил да тича към хълма, докато физически той се е обърнал да погледне назад към долината на смъртта. Т.е. имаме нещо като отделяне на духа от тялото или по-скоро волево отделяне на тялото от духа... Можете да го видите като на филм, на забавен кадър... Даже може да си представим, как горкият дух продължава да тича... Тича, тича, оглежда се и осъзнава, че е изпреварил тялото. :)